„Границите на моя език означават границите на моя свят.“
Лудвиг Витгенщайн

Тази емблематична фраза на австрийско-британския философ от неговия „Логико-философски трактат“ (1918) подчертава идеята, че нашето възприемане на реалността е ограничено от езиковите средства, с които разполагаме. Езикът ни дава свободата едновременно да изразим вътрешния ни свят и да конструираме взаимоотношенията ни с външния.
Речта и езикът са фундаментални и когато те са ограничени от говорни нарушения (заекване, артикулационни нарушения, езиково забавяне и др.), целият човешки организъм страда на емоционално, социално и дори физическо ниво. Тревожността е повишена, възможността за социална интеграция е затруднена, а някои говорни нарушения могат да причинят физически дискомфорт, повишено мускулно напрежение, ускорен пулс при говорене, дихателни нарушения, умора от продължително усилие за контрол на речта. Усещането за личностна цялост е компрометирано.

Различни изследвания показват, че между 3% и 21% от децата имат говорни проблеми или забавяне в развитието на езика. Т.е. в най-лошия случай всяко пето дете се чувства непълноценно. За съжаление заобикалящата ни физическа среда често е изградена, следвайки принципи, които не отчитат разнообразието от потребности на нейните ползватели, и спомага за задълбочаване на проблема.

Ако приемем, че човешките език, сетива, възприятия и действия са неразривно свързани с архитектурата на физическата среда, логично възниква въпросът:

„Премахвайки ограниченията на физическото пространство, бихме ли могли поне частично да преодолеем и говорните бариери?”